Липсата на сексуално желание…
Липсата на сексуално желание е едно от най-важните предизвикателства в клиничната сексология. Честотата на тази дисфункция се увеличава прогресивно, с бързи темпове, и вероятно е една от трудностите с най-много неуспехи в терапевтичния процес.
По някакъв начин изглежда, че човекът, бидейки роден като сексуално същество, е предполагал, че сексуалните практики са естествени сами по себе си, и следователно е направена грешката да не се изследва сексуалното желание в дълбочина. По отношение на човешката сексуалност много е изживяно, толкова е писано, колкото и малко да е проучено.
Като се вземе предвид, че медицината е дисциплина датираща от трети век преди Христа, и се сравни с психологията, която е формализирана в края на XIX век, и се види, че официалните изследвания на човешката сексуалност са едва от XX век, се потвърждава твърдението, че малко е изследвано. Все пак, сексологията като зараждаща се наука едва надхвърля сто години история.
В полза на това, да, може да се каже, че е родена в златната епоха на научните изследвания и в исторически момент, в който технологичните съоръжения, стрикността в изследването, прикрепена към нормите на научния метод, променливостта на изследователските методи с качествени, смесени и феноменологични гледни точки, както и историческият момент, в който различните здравни науки са станали по-гъвкави, за да бъдат конвергентни, й позволи да постигне значителен количествен и качествен напредък. Най-добрият пример се намира в изучаване на сексуалното желание, което през цялото историческо развитие на сексологията се е разглеждало в човешкия сексуален отговор. * human sexual response cycle
https://en.wikipedia.org/wiki/Human_sexual_response_cycle
Липсата на сексуално желание е едно от най-важните предизвикателства в клиничната сексология. Честотата на тази дисфункция се увеличава прогресивно, с бързи темпове и вероятно е една от трудностите с най-много неуспехи в терапевтичния процес.
Сексологията е една все още млада наука, както бе споменато, но въпреки това, не са малко изследователите допринесли за разбиране на цикъла на човешкия сексуален отговор или също така познат, като цикъл на сексуалната реакция- human sexual response cycle.
Ще се спра на някои от най-известните теории и автори, без които не бихме могли да разберем сексуалното желание.
Цикълът на човешкия сексуален отговор е преминал през концептуална еволюция, все по-точен и следователно по-близък до реалността на хората. Сред първите модели на сексуалната реакция е този на Havelock Ellis (Ellis, 1898) (Ellis, 1933) (Ellis, 1934), който предполага, че цикъла на мъжкия и женския сексуален отговор се състои от два основни етапа, тумесценция и на детумесценция.
От моделът се разбира, че в първата фаза човешките гениталии се подхранват от притока на кръв, причиняващ растеж или подуване, и че след освобождаване на напрежението на тялото се влиза във втора фаза на детумесценция, в която подутите (набъбнали) гениталии се отпускат и възвръщат предишното си състояние. Авторът се концентрира върху механиката на физиологичните органи свързани със секса, което е напълно логично имайки предвид, че неговата професия по произход е медицината, а по това време, все още, сексологията не е съществувала като наука; поради това, може би, той оставя настрана психологическите фактори, които биха могли да бъдат свързани със сексуалния цикъл.
Вторият голям изследовател по темата за човешката сексуалност е Alfred Kinsey, който провежда много подробни изследвания върху сексуалното поведение, както на мъжете, така и на жените (A. Kinsey, Clementi, Martin, & Pomeroy, 1967) (A. C. Kinsey, 1967). Тези проучвания произтичат от любопитството на изследователя да изследва и научи какво активира хората да живеят своята сексуалност, какви фантазии имат и какви сексуални практики са извършвали, както насаме, така и с други. Резултатите от тези анкети са разпространени и се оценяват, като едно от най-изчерпателните изследвания провеждани някога по темата за човешката сексуалност.
Една част от неговите резултати, е това, което днес е известно като скалата на Kinsey за Сексуалната ориентация, която установява, че съществува не само традиционната социална бинарна визия за хетеро и хомосексуалността, но също така, отваря възможността за съществуването на седем големи подкатегории, поставящи бисексуалността в центъра, и както хетеро, така и хомосексуалността като две крайности.
За Kinsey, сексуалният отговор е разделен на три фази: възбуда, оргазъм и резолюция (разрешаване). В тази концепция изследователят надхвърля дву-променливия модел, предложен от Ellis, и предполага, че това, което е било фазата на подуване/набъбване, всъщност включва две фази, възбуда, при която половите органи са ефективно изпълнени с кръвен поток, и която има крива или нива, в които може да се колебае, тоест може да се увеличава или намалява, и ако се повиши достатъчно достига точката на оргазъм, в която се случва освобождаването на телесните потоци, свързани с него, като сперма или овлажняване. След оргазмичния момент тялото навлиза във фаза на „разрешаване“ – резолюция, което предполага, че гениталиите се връщат към състоянието си преди възбуда елиминирайки кръвта от тях, и са готови за появата на нов цикъл.
Един от големите приноси на Kinsey е включването на предпочитаните дейности/практики на дадено лице за постигане на възбуда, в което са представени ситуации, среда, индивид, пол на индивида, мастурбация, и други; което довежда до сериозно преосмисляне на концепцията за „нормалност“ в сексуалността.
Трябвало е да минат близо две десетилетия, преди Williams Masters & Virginia Johnson да предложат съществуването на сексуален цикъл включващ четири етапа: възбуда, плато, оргазъм и разрешаване – резолюция (Masters, Rebollo, & Johnson, 1981).
Авторите разглеждат всички сексуални активатори (стимулатори) влияещи на индивида във фазата на възбуда и разясняват, че те трябва да присъстват и по време на фазата плато, в противен случай възбудителната крива няма да може да достигне желаното ниво, за да се постигне оргазъм. Важно е да се подчертае необходимостта от постоянство на възбудата през целия сексуален цикъл, и важността да се извършат действията, за да я поддържат, което предполага взаимно удовлетворително взаимодействие и за двамата участници, тъй като под възбуда се разбира факторите, които модифицират и променят ума и тялото, за да насърчат сексуалния акт. След това, те предполагат, че възбудата включва не само физиологични, но и психологически елементи в комбинация, сочещи към емоции, външен вид, мирис, докосване, мисъл, звук, вкус като активатори, водещи до вазо-конгестивна фаза на тазовото дъно.
Изминават още две десетилетия, преди Helen Singer Kaplan изрично да посочи желанието, като основна част от сексуалното желание. Моделът й е трифазен, съставен от желание, възбуда, оргазъм (Kaplan, 2006). Първата фаза оказва значително влияние върху психологическите фактори и как те са в състояние да влияят върху мозъка на човека, насърчавайки благоприятни промени, които водят до възбуда.
За авторката, сексуалното желание се дефинира като апетит или импулс, усещания, които подтикват индивида да търси сексуални преживявания или изглежда възприемчив към тях, и което от своя страна е приятна тревожност от еротичен характер и състояние на ума.
Тя прави следната дефиниция: „сексуалното желание или либидото се преживява като специфично усещане, което движи индивида да търси сексуални преживявания или да бъде възприемчив към тях. Такива усещания се предизвикват чрез активиране на специфична нервна система в мозъка. Когато тази система се активира индивидът е възбуден, и е възможно да усеща, че гениталиите му са по-чувствителни, да се чувства развълнуван, неспокоен, заинтересован и отворен за еротични/сексуални приключения. Всички тези усещания спират след сексуално удовлетворение или т.нар. оргазъм. Когато тази система е неактивна или е под въздействието на потискащи, инхибиционни фактори, индивидът не се интересува от еротични неща: загубва „апетит“ за сексуални преживявания“(Kaplan, 1982).
За Каплан сексуалното желание не е нищо повече от „желаещ, мотивиран, предразположен, очакващ“.
Тя потвърждава, че сексуалната дисфункция, която засяга желанието, не трябва да се разглежда като индивидуална дисфункция и се ориентира към идеята, че е резултат от взаимодействието на двамата партньори, утвърждение, което довежда до преосмисляне на сексуалните дисфункции и днес се нарича „дисфункции в двойката“, тъй като се развива в конкректните взаимоотношения.
Благодарение на нейните проучвания, днес сексуалните дисфункции се разглеждат от две категории, дисфункция от органичен или от психогенен произход.
През 1991 г. Schnarch критикува трифазния модел на Kaplan (Gómez Zapiain, J, 1995), чрез който тя твърди, че сексуалното желание, се измерва в две измерения на декартова равнина, където ос X е времето или продължителността на сексуалната активност, а ос Y е самото желание. Критиката на автора се основава на разбирането, че тъй като е двуизмерен, моделът не позволява измерване на желанието в неговата крива на растеж, нито позволява измерване на желанието като фактор преди възбудата; въпреки че е съгласен с необходимостта от съществуване на желание през целия цикъл на сексуална реакция.
За да поправи тази ситуация, Schnarch предлага триизмерен модел, в който са разположени три елемента: време, възбуда и желание.
Въз основа на този триизмерен модел авторът твърди, че е възможно да се види как сексуалното желание взаимодейства едновременно със сексуалната възбуда, и как с нарастването на желанието възбудата също нараства. Друг важен момент от тази концепция е, че желанието, независимо от възбудата като фаза, може да остане психологически активно въпреки, че физиологичните промени във възбудата могат да намалеят.
За Frederick Toates и Kaplan, сексуалнато желание може да бъде предизвикано като отговор на определени вътрешни или външни стимули, които предизвикват физиологично активиране, като това се интерпретира в зависимост от културните параметри. Поради степента на преплитане, което съществува между субективността на личността и определени физиологични елементи, различни за всеки пол и в рамките на един и същи пол, е трудно да се разграничат нормалното и патологичното при сексуалното желание, като се има предвид, че интензивността на сексуалния нагон варира значително от човек на човек и дори за същият индивид в различни периоди на неговия живот. С други думи, някои индивиди изглежда имат толкова слаб импулс, че техния опит може да се асимилира с този на пациенти страдащи от патологично хипоактивно желание. Това твърдение означава, че когато се говори за сексуално желание е необходимо да се говори и за нарушения на желанието, но когато се говори за нарушено сексуално желание се срещаме с неяснота относно терминологията, по конкретно нейното сливане и заместване, като например: сексуално отвращение, сексуална апатия, сексуална фобия, избягване, и други. Това често води до концептуално объркване и прибързано аномализиране.
Според Francisco Cabello (Директор на Андалуския институт по сексология и психология), можем да говорим за наличие на хипоактивно сексуално желание когато се наблюдава наличието на следните обстоятелства: „Постоянно или периодично намаляване, или липса, на фантазии и желания за сексуална активност”.
Преценката за дефицит или отсъствие трябва да се направи от специалист, като се вземат предвид фактори, които, като възраст, пол и контекст на живота на индивида, влияят на сексуалната активност.
*- Разстройството причинява изразен дистрес или трудности в междуличностните отношения.
*- Сексуалното разстройство не се обяснява с наличието на друго разстройство (с изключение на друга сексуална дисфункция) и не се дължи изключително на директните физиологични ефекти на дадено вещество (лекарства, фармацевтични продукти) или общо медицинско състояние.
*- Определението на AFUD (АМЕРИКАНСКА ФОНДАЦИЯ ЗА УРОЛОГИЧНИ БОЛЕСТИ) е практически същото: „повтарящ се или постоянен дефицит (или отсъствие) на сексуални фантазии/мисли и/или желание или възприемчивост за сексуална активност, което причинява лична тревожност”.
Както се забелязва, за дефинирането е необходимо интегриране, както на физически, така и на социално-психологически фактори.
Появата на Juan Luis Alvarez-Gayou в сексологията бележи още една промяна в концепцията за цикъла на сексуалната реакция, тъй като психиатърът и сексолог предлага съществуването на съществен елемент за активиране на сексуалната реакция: ефективни сексуални стимули. Също така добавя последна фаза на сексуалния цикъл: рефрактерната фаза. По същество ефективен сексуален стимул е всеки знак или сигнал, независимо дали е вътрешен или външен, който улеснява и/или активира сексуалното желание на човек (Alvarez-Gayou, 1986).
Ефективните сексуални стимули също имат свой аналог (двойник), инхибиращи сексуални стимули, които противно на предишната дефиниция, ефективен е всеки знак или сигнал, независимо дали вътрешен или външен, който намалява или премахва сексуалното желание на дадено лице. Много пъти става въпрос за съществуването само на един инхибиращ стимул за да изчезне желанието, и да допринесе за невъзможността същото да бъде възстановено по време на този сексуален акт.
За Álvarez Gayou, в цикъла на сексуалната реакция, желанието, в този случай проявяващо се като ефективен сексуален стимул, също преминава през всички фази на сексуалния цикъл, и идва да повлияе на субективното удовлетворение изпитвано от човек в сексуалната активност. То работи от своя страна като ефективен стимул за предразположение към следваща дейност. (Alvarez Gayou & Mazin, 1979) (Alvarez-Gayou, 1996).
Въз основа на постулатите на споменатия автор може да се установи връзка с поведенческата теория и да се смята, че сексуалните стимули, както ефективни, така и инхибиращи, са резултат от индивидуален процес на научаване. Като се разбира под научаване, поведенческите процеси на придобиване и поддържане на поведение, предложени от Pavlov, Skinner и Bandura. Това означава, че участващите фактори са рефлекторни (физиологични), оперантни и виртуални (социални).
На рефлекторно ниво (Павлов, 1944) са свързани асоциациите, направени между лимбичната система на човека и неутралните стимули, които впоследствие стават условни благодарение на времевите връзки между двата стимула. По този начин, например, определен вид докосване (ласки); специфичен вид целувка; физически характеристики на лицето като размер, физическо телосложение, цвят на косата или очите, дебелината на устните; специфичната миризма на индивида (влияние на феромони), като всички те първоначално са неутрален стимул, могат да се превърнат в ефективен сексуален стимул при процесите на класическото кондициониране. Като се има предвид, че стимулацията на лимбичната система на човека е безусловният стимул, който води до безусловна реакция на възбуда, достатъчно е да се повтори неутрален стимул по време на появата на безусловния стимул, за да се осъществи временното сдвояване. Казано по-просто, повторението на една вълнуваща целувка от определени устни води до развитие на придобит вкус за този тип устни.
По същия начин при негативни преживявания, стимулът ще се превърне в инхибитор.
Последиците за оперантните фактори са малко по-широки от модела на Павловия отговор, тъй като трябва да се вземе предвид, че развитието на целево ориентирано (оперантно) поведение оказва влияние върху социалната непредвидена ситуация и върху резултата от поведението като такова, т.е. това, което Скинър предлага като тройна връзка на непредвидените обстоятелства. (Skinner, 1975) (Skinner, 1981) (Skinner & Cota, 1979).
В тази връзка поведението на даден човек се ръководи, както от социалния канон, така и от последствията от самото поведение и съответните последващи събития. Когато става въпрос за сексуалността, е очевидно, че поведението е формирано и обвързано по такъв начин, че е невъзможно да се освободи от влиянието на средата, и следователно сексуалното образование/възпитание в крайна сметка оказва влияние върху начина, по който индивидът действа и живее. Има хора, например, които и днес продължават да живеят своята сексуалност по ограничен начин и с чувство за вина, тъй като поради религиозното си възпитание смятат, че сексът е греховен. Или има хора, които в резултат на социализацията са усвоили идеята, че сексуалността е лоша/неморална, не непременно защото е греховна, а защото прави хората лоши, податливи на изневяра.
Според Álvarez-Gayoli, сексуалното желание на жените може да бъде повлияно от физически, психологически или смесени причини. В рамките на физическите „депресията се посочва като може би най-честата физиологична причина за хипоактивно сексуално желание. Стрес, който може да бъде свързан с физиологична депресия на половия апарат. Също така лекарства като наркотици, успокоителни, алкохол във високи дози, някои антихипертензивни средства и антагонистични лекарства, които потискат действието на тестостерона.
https://wikibgbg.top/wiki/Receptor_antagonist
https://nida.nih.gov/publications/drugfacts/anabolic-steroids
Хормоналните причини, предимно се отнасят до дисбаланс в нивата на тестостерона и пролактина. В групата на заболявания се включват всяко медицинско заболяване или хирургична процедура, която нарушава анатомията на сексуалните центрове на мозъка, например бъбречна диализа и други медицински, урологични и гинекологични заболявания.
Психологическите причини са различни. В клиничната практика преобладаващите нарушения на либидото са от психогенен произход, а не от физиологични фактори. Някои пациенти имат толкова силна защита срещу сексуалното си желание, че активно избягват всяка ситуация, която може да го активира. Това са хора, които не четат еротична литература и не гледат еротични изображения. Не говорят на сексуални теми и дори е възможно да се чувстват неудобно, ако присъстват сексуални вметвания в разговор или в шега.
Механизмът на „изключване“ предполага, че непосредствената причина или предшественик на инхибираното сексуално желание е неволното и несъзнателно, но активно потискане на сексуалното желание.
Изображенията, асоциациите или възприятията, „избрани“ по своята способност да служат като механизъм за „изключване“ са много разнообразни и не е необходимо съдържанието на тези негативни образи да бъде конкретно. Индивидът избирателно фокусира вниманието върху някои неприятни физически характеристики на партньора си; изпъкнал корем, неподредена коса, дебели бедра, лош дъх, гениталии и т.н., с цел заглушаване на проявата на половите центрове. Споменът за неприемливо поведение на партньора или несправедливост от миналото, също може да послужи като фактор.
Брачните конфликти заемат централна част и се разглеждат задълбочено, тъй като най-голямата загриженост и дискомфорт за намаляването на желанието, възниква в рамките на тези междуличностни взаимоотношения. Ако жената е човек, който работи прекомерно и поддържа ритъм на живот, който я изтощава, трудно може да очаква да има задоволително сексуално желание. От друга страна, ако не е доволна от връзката си се стига до същият ефект. Жена, която се чувства доминирана в една връзка, без пространство за диалог, където не се взема предвид мнението й, сексуалното желание също може да бъде засегнато.
При хипоактивно сексуално желание, освен в редки случаи, ще открием жени с конфликти във връзката, чиито съпрузи не ги чуват, които се чувстват подценени, накратко, с проблеми в интимността в най-широкият спектър на термина.
Същото се случва, когато има различия в двойката по отношение на личното пространство. Пространството означава индивидуално време извън двойката, приятелите и отделните интереси. То е здравословно за една връзка, както за мъжа, така и за жената, но понякога жената изисква повече пространство и се оказва, че другата страна има нужда от повече близост и съответно по-малко пространство. Тази ситуация може да доведе до ниско сексуално желание. Така започва цикъл „ти ме гониш и аз се дистанцирам“, а това, което се постига е по-голямо отдалечаване на едната от страните и съответно усещане за отхвърляне от другата. Това изисква подобряване на комуникацията; пространството не означава, че спираш да обичаш даден човек, както понякога погрешно се предполага.
Чувството на уязвимост и доверие също са причини, които могат да повлияят за появата на явлението. Правенето на любов поставя жената в позиция на изразяване на обич към партньора и да покаже, че се нуждае от него и емоционално. Въпреки това, въпреки факта, че тези чувства са истински положителни, ако няма доверие към партньора, ако не чувства, че е там, когато има нужда от него, ако не е сигурна в стабилността на връзката, сексуалните отношения могат да предизвикат недоволство превръщайки се в незадоволителни.
Тези преживявания се избягват чрез потискане на сексуалното желание. Жените, които достигат до това може да идват от семейства, в които е присъствало насилие към майките им, или които са имали предишни травмиращи преживявания.
Когато се говори за хипоактивно сексуално желание трябва да се има предвид, че съществуват два вида, първично и вторично. Приема се за първично когато лицето никога не е изпитвало голям сексуален интерес или желание, и вторично, когато лицето е имало сексуално желание, но вече не го изпитва.
Наличието на смесени причини не се отнасят до сбор от физически и психологически фактори, а по-скоро до интеграцията между тях, което дава възможност да се обърне внимание и да се разгледа етиологията като цяло.
Има много жени, които преминават през един нещастен живот далеч от всяко благополучие, заради сексуалното желание- било защото то е силно изразено и не намират удовлетворение, било защото е намалено.
Общите фактори за проблема със сексуалното желание при жената могат да се обобщят така: проблеми в общуването, липса на обич, борба за власт и надмощие, конфликти и липса на време за интимност на партньорите. От друга страна, подтиснатото сексуална желание може да се появи и при хора с много строго сексуално/морално/ възпитание в семейството, отрицателно отношение към секса или травмични или негативни сексуални преживявания като изнасилване, кръвосмешение или сексуално насилие.
Милена Маринова, Сексолог
