Сексуалното насилие като оръжие
Сексуалното насилие е едно от най-разпространените оръжия на войната не само в съвременните въоръжени конфликти. Ефективността му като инструмент за колективен и индивидуален терор едновременно, обяснява отчасти присъствието му в голям брой контексти засегнати от въоръжено и политическо насилие. От 90-те години на XX век, след геноцида в Руанда и въоръжените конфликти в Балканския регион, сексуалното насилие като оръжие на войната става тема на обществена загриженост, след дълга история на премълчаване. Този проблем набра сила и присъствие в обществените дебати за въоръжените конфликти и тяхното въздействие върху цивилното население, в частност жените и децата. Въпреки тази гласност и усилията на женските организации, за по-добра защита на жените в тези райони, това не винаги е водило до реални резултати и реакции.
Въоръжените конфликти са реалност присъстваща във всяко общество. Стига ни един бърз поглед на световната история. Така например легендата за отвличането на сабинските жени в началото на древен Рим, масовите изнасилвания на германските жени от съветската армия, където жертвите достигат над 1 000 000; феноменът “жени за утеха”, сексуални робини в службата на японската армия по време на Втората световна война.
Между 80 000 и 200 000 жени, по-голямата част от които са корейки, са били жертви на сексуално насилие в японските публични домове, създадени за морална подкрепа на войниците след клането в Накин през 1937 г..
Друг епизод е свързан с независимостта на Индия и разделянето на субконтинента, довело до създаването на Индия и Пакистан. Над 70 000 жени са били жертви на сескуално насилие, а много други се самоубиват или биват убити от собствените си семейства или общност, за да го избегнат. Според Менон и Бхасин, 1988, официално 50 000 мюсюлмански жени са били отвлечени в Индия, а 33 000 хиндуистки или сикхистки в Пакистан. (Menos & Bhasin, 1998)
Не може да не се отбележи конфликта, довел до създаването на Бангладеш като независима държава, приблизително 200 000 до 400 000 жени са били жертви на сексуално насилие. Повечето от тях бенгалски жени, нападнати от пакистански войници, което според мнозина анализатори е организирана стратегия за тероризиране на населението на Източен Пакистан. Голям брой от тях са убити, след както са били подложени на тежко сексуално насилие. (Saikia, 2004).
Историографията е пълна с епизоди на организирано сексуално насилие по време на война.
За да се разбере използването на сексуалното насилие като военно оръжие, е важно да се вземе предвид патриархалната социална рамка, която легитимира и поражда това насилие.
Сексуалното насилие над жени е реалност, която присъства във всички социални контексти, не само в страните, засегнати от организирано политическо насилие, и затова е важно да се разбере сексуалното насилие в контекста на “мира”до използването му в контекста на “войната”.
Контролът върху женското тяло в патриархата е постоянен, и с разнообразни проявления. Най-очевиден е контролът върху сексуалността и разглеждането на женското тяло като собственост на мъжа. Тук е моментът да повдигнете вежди и лекичко да наругаете. Що за презумпция е това!
Много е простичко, чрез създаването на социални и културни норми, които санкционират подходящото поведение на жените, главно в областта на сексуалността. По този начин женското тяло се превръща в сцена на ограничения и граници между това, което е социално позволено и подходящо и това, което трябва да бъде заточено. По този начин прегрешенията се наказват с остракизъм и социално заклеймяване, докато приемането и спазването на нормите носят награда на одобрението и включването в параметрите на социалната нормалност.
Традиционно подходящо поведение на жените е ограничено в сферата на биологията: майчинството и раждане на деца, както и задоволяване на основните нужди на населението. Тези задачи са разглеждани като вторични, с малка стойност за социалния прогрес, тъй като само работа свързана с областта на рационалността и мисълта са се радвали на престиж в организацията на патриархалното общество. Социалното възпроизводство обаче, тъй като принадлежи към сферата на природата няма социална стойност. Включването на жените в общественото пространство, и следователно в мъжката сфера, не означава изоставяне на полето на социалното възпроизводство, а води до натрупване на задачи. Това означава, че е възможно да работи, да участва в политиката и да генерира мнения, стига в същото време да не пренебрегва задачите свързани с грижите и задоволяването на основните нужди на населението и семейството. Задачи, които ако не се изпълняват от жени, не се предполага, че могат да се заемат от мъже. В последните десетилетия, в ограничена степен може да се каже, че има някакво развитие в една друга посока.
Това сексуално (полово) разделение на труда е довело до социализацията на мъжете да не ценят- ако не и да пренебрегват- значението на подкрепа на живота, това което се подразбира от грижи за основните нужди на хората.
Човешката несигурност, нейната слабост и нейните нужди не са част от обществения дебат, те не влизат в обществените политики и научни знания. Жените, които отсъстват от публичното пространство и се намират в частното са тези, които поемат грижата за телата.
Това разделяне на тяло и душа може би най-добре илюстрира тази двойна реалност, въоръженото насилие върху тялото, което е конфигурирано като пространство, което трябва да бъде контролирано и в същото време презрението, което тялото предизвиква. Това насилие се превърща в едно от най-широко използваните оръжия на война във въоръжените конфликти след Студената война. В почти всички конфликти са документирани случаи и епизоди на сексуално насилие, достигайки до ендемични размери. Може да се каже, че сексуалното насилие преследва няколко цели. Една от които има индивидуално измерение: подчинението на жертвата чрез терора на сексуално насилие. Много жени, които са жертви на сексуално насилие, също се превръщат в сексуални робини на бойците, като по този начин с течение на времето се унищожава всяко подобие на лична или сексуална автономия на жените, както посочва Aguilar (2000). “. Сексуалното насилие се разглежда като политически синтез на потисничеството на жените. Защото то предполага присвояване и увреждане. Това е политически факт, който синтезира действие, обективираното на жените и крайното осъществяване на патриархалния мъжки модел. Сред формите на този вид насилие, изнасилването е върховният акт на патриархалната култура: утвърждаване на мъжкото превъзходство и упражняване на правото да притежава и използва жената като обект на удоволствие и разрушение”.
От друга страна, сексуалното насилие има много важно колективно измерение, тъй като използването му има за цел да унижи цялата вражеска общност, а не само жената, която е жертва. Женското тяло, което се смята за собственост на мъжете и на обществото, е средство за предаване на послание за унижение и власт. Телата на жените се превръщат а в проводници на послания за унижение, контрол и власт. По този начин сексуалното насилие, вместо да бъде мотивирано от сексуалното желание на извършителя към жертвата, ще бъде мотивирано от желанието да унищожи социалната и семейна структура на дадена общност. (Mackenzie,2010)
В много общества жените се смятат за пазители на честта на общността. Освен това са носители на ценностите и традициите като част от културата, тъй като те са отговорни за социализацията и образоване на членовете на общността. Чрез изнасилването е възможно да се прекъсне тази верига на честта, която се предава от поколение на поколение. Това е особено важно при етнополитическите групи, много от които се контролират чрез контрол на женската сексуалност. Груповото възпроизводство се осъществява в рамките на установени граници. По този начин сексуалното насилие и принудителна бременност във въоръжени конфликти с етническа или националистическа насоченост е с цел да се разрушат тези създадени граници.
Според Olijic (1998), сексуалното насилие поражда страдание у мъжете, като показва, че те не са били в състояние да “защитят собствеността си”, което включва и жените. По този начин укриването на сексуално насилие, както в индивидуален, така и в социален план с се стреми да защити тази мъжка чест, тъй като публичното му признаване означава да признаят, че са се провалили в задачата си на защитници. Тя добавя, че по време на война индивидуалното тяло се превръща в метафора на социалното тяло, и всяка агресия срещу тялото се превръща в атака срещу семейството или групата.
Целта на сексуалното насилие може да бъде формулирана като една от целите на политическата репресия, независимо от контекста, в който се прилага: да разруши колективната и солидарната структура, да контролира вътрешния враг, да сплаши населението, установяване на безнаказаност и преобразуване на населението, т.н. Следователно, индивидуалното и колективното измерение се засилват. Въпреки това, сексуалното насилие не трябва да се разбира единствено в рамките на репресиите, но е необходимо да се вземе предвид специфичното за пола измерение на тази репресия чрез разглеждане на женските тела като социална собственост, а не като индивидуална собственост на всяка жена.
Сексуалното насилие като военно оръжие се счита за военно престъпление и геноцид благодарение на усилията на много жени, жертви или не, които са показали колко грешен е този подход, и които неуморно работят явлението да стане социално видимо, както и за установяване на връзките, които съществуват с упражняването на насилие срещу жени и в мирно време.
Милена Маринова
